Подходът на Wire към пънк музиката отдалечава квартета от неговите безрасъдни предшественици. Извличайки максималното към търсенето на новаторството и търсейки път към минималистичното съвършенство, вместо към буйния рок, Wire са въплъщение на една истински добра комбинация от стремление към съвършенство в музиката. Резултатът от усилията им е измамно прост, неемоционален звук, чийто успех се движи благодарение на често интроспективната лирика, странните (на моменти зловещи) вокали и разпилените инструментали. Въпреки малкото внимание, което получават в началото, първите три албума на бандата в последствие се превръщат в едни от най-влиятелните произведения на музикалното изкуство в постпънк ерата, както казват Michael Stipe от R.E.M. и Robert Smith от Cure.

“If it wasn’t for your stiff little fingers
nobody would know you were dead.“

Песента е Stiff Little Fingers, групата – Vibrators. Издадена е 77-ма като b-side на сингъла London Girls.

Stiff Little Fingers са пънк група от Белфаст, северна Ирландия, формирана 1977.

През август 1976 започва двайсетгодишната кариера Chelsea. Няколко месеца по-късно, вокалистът Gene October, барабанистът John Towe, китаристът William Broad a.k.a Billy Idol и басистът Tony James правят първия си съпорт на живо на Throbbing Gristle в Лондон. Ноември подгряват BUZZCOCKS, а по-късно същия месец и STRANGLERS. Основна причина за разпадането на бандата в този й състав е прекаленото влияние на Idol/James и докато Gen търси нови хора, Idol, James и Towe отиват в GENERATION X, Towe по-късно преминава в ADVERTS и UK SUBS. Когато по-късно питат Gene за някогашните му колеги, той възкликва: “Generation X? О, да, те бяха в Chelsea!”

Дълго време преди малката Джуди да се влюби в алтернативния начин на живот, тя не обръщала внимание на нищо друго, освен на възбуждащия глас на Vince Neil.

Каквото и да кажа за Mötley Crüe, просто няма да е достатъчно. И този клиширан израз страшно подхожда на клишираното ми отношение към тях – това е ПЪРВАТА група, която попадна в полезрението ми и която все още си виси там, на клона на моята страстна влюбчивост.
За жалост от доста месеци насам въобще не ги бях слушала. Това се дължеше на нежеланието ми да прескачам от стил на стил след като вече бях открила моята истинска музика, ясно е коя. Не поради други причини, просто вече се бях уморила да търся. Но сега, след като съм изплела една невъзможна за разплитане плетеница от оплетени разбирания, вкусове и усещания, не ме е страх да хвърля един поглед назад и да слея част от примерното си минало с вресливото си настояще.
По същество Crüe бяха първите, които ми показаха колко голяма притегателна сила притежава музиката. Вдигнаха летвата страшно високо, и, ако днес някой ме накара да се идентифицирам с групи, наред с Ramones ще спомена и тях. Всъщност няма просто да ги споменавам, а ще прекарам няколко минути в превземки относно това колко страхотни са те.

казали някога Agitators.

За да не направя прекалено голямо лирическо отклонение, реших да се върна на вълна музика. Каквото и да приказвам, без нея съм за никъде.
И като всеки малоумен последовател на култа й, имам нужда да я хваля и да се самоизразявам чрез нея. За философията ми относно факта, че имам оставени за свободно ползване чувства на ъгъла на Гурко и Васил Левски, ще разкажа някой друг път.

Чудили ли сте се защо когато човек силно очаква нещо да се случи, то не се случва.

Ето – аз сега – в най-неподходящия момент - ще изплувам от незнайно къде си и ще се постарая да ви скапя настроението, като се впусна в куп излишни приказки.
И понеже съм на вълна химия, за известен период от време зарязах музиката (нещо, на което не бих повярвала при други обстоятелства), така че дори с огромния риск да загубя и тримата си малоумни читатели наведнъж, ще си раздрънкам голямата уста и ще ги подразня до краен предел – нещо, което ми се удава прекрасно. Понякога не го правя нарочно, друг път ставам безкрайно злобна и умишлено тъпоумна – разправят, че отивало на цвета на очите ми (айде да не казвам – на погледа).
В крайна сметка Böhse Onkelz и Blitz могат да минат прекрасно и без мен, затова ще се постарая да ги оставя зад себе си за известно време. В момента слушам Chelsea, Wire, Buzzcocks и подобни, ама нещо и за тях не съм в настроение. Естествено най-сълзливите им песни са добре дошли по всяко време, а колкото до регето – чувството ми за красота е отдавна дълбоко приспано някъде в долния край на аортата ми. Не го искам, не и сега.

Знаете ли, че химията е най-прекрасният начин да се откъснете от скучното ежедневие, което често пъти вместо да ви впечатлява, само ви отегчава.
Когато се усамотяваш с химията сякаш всичко около теб изчезва – оставате само ти и хубавата теория. Тя не те съди, нито те упреква. Не ти прави комплименти, но и не те обижда. Разкрива ти хилядите тайни на материята, а духовното обогатяване оставя в ръцете на Ramones. Ramones и химия – любимото ми.

Ramones, а накрая и малко Cock Sparrer. Тия хора имат хиляди настроения в наличност. Стават за слушане по всяко време, а думите им попадат право в целта. Е, в момента слушам Baby i love you ,но само за вдъхновение. Какво да правя, утешавам се с песните. Когато човек се чувства уморен от безсмислието на циклещото общуване, свеждащо се до едно и също, просто си слуша музика и се отдава на нея напълно. И не само при мен е така. В това е и чарът й, нали?
И понеже прехвърлях Ramones песните, попаднах на Too tough to die. Една от любимите ми думи – tough. Звучи решително и независимо и най-вече - напълно лъжливо.

Дълго време се чудих за какво точно ми се пише и най-накрая разбрах – продължавам с лигавите истории, въпреки че всъщност тайната ми цел е да тормозя едно анти-захарче. В момента, в който Agnostic Front най-вероятно подлудяват хардкор тълпите, аз ще покажа простотия и ще оставя розовото да потече, без да се опитвам да го спирам.
Сега като се замисля трябва да напиша наистина гениално интро, за да накарам някого да прочете поста докрай, но понеже се съмнявам истинските rudies да се навият да го направят, няма да се старая чак толкова. На кого му се слушат ферментирали лафове за мекушава музика? Е, да, ама на мен ми се говори. Който ме обича (респ. мрази), ще прочете (отнася се дори за злите скинове от тъмните улички).

Време е за захар.

Стига толкова биографии и преводи (въпреки че VolXsturm чукат на вратата). Адски много ми се слуша нещо неангажиращо от типа на Soda pop kids. Затова сега ще си дрънкам и вие ще четете. Този път няма да се опитвам да разсъждавам (казаха ми, че не ми се удава особено), както измъчено направих за Joe Strummer & the mescaleros, нито ще прекарвам отегчителни безбройни часове в гледане и чудене какво, по дяволите, означава Scheißkerl.

Никой няма да хареса Soda pop kids, или поне никой, който слуша Böhse Onkelz. Което е ужасно по мое мнение. Содите са големи сладури и страшно развеселяват. Разбира се, не виждам кой друг освен мен би се отдал изцяло на пънк-лигнята, която излъчват. Открих малко инфо, както и две ревюта, които много ми се иска да разчленя.