Rudies all around

Като музикант Paul Simonon е много повече от символ на пънк-вихрушката, изобразена на обложката на London Calling. В хода на петте албума на the Clash, той създава един невероятен бас-образ – закачлив, превърнал се от аматьорски в съвършен маниер на седемдесетте и осемдесетте години. Атмосферата, която внася в групата, е изпълнена с комбинативност и прецизно рок звучене. До времето през 1983-та, в което Clash „разпукват” феновете с Combat Rock, Simonon вече отдавна е внесъл своята следа и е променил лицето на пънк-рока с помощта на палитра от диско, рокабилити и дори реге бас партии. Светът не е виждал нищо, което да наподобява бандата по същината на нейната музика, енергичност и убеждения ,а когато тя влиза в Залата на Славата , прожекторите отново я обливат в светлините си, при това не само нея, ами и Simonon като неин своеобразен пророк.

Преди да срещне бъдещия Clash китарист Mick Jones на едно прослушване, Simonon учи рисуване в Лондон. Веднъж убеден от самия Jones да свири НА сцената ,както и ЗА нея, Paul бързо осъзнава колко по-привлекателен е басът от четката за бои. След няколко урока, получени от Mick, двамата започват да свирят заедно, преди да открият вокалиста и китарист Joe Strummer, както и цяла поредица от барабанисти. „Когато Joe се появи на първата репетиция, той беше буквално изненадан, че свиря едва от няколко месеца,” казва Paul. “Каза още, че ентусиазмът ми и отношението ми към баса предвещават нещо наистина добро. Така дойде моментът, в който изпълнихме първия си лайв в Шефилд – като подгряваща група на Sex Pistols.”

Вече оттеглил се от музиката, 47-годишният Simonon (бел.прев: тъй като интервюто е от далечната 2003-та, в настоящия момент господин Simonon е на 52 години) се е завърнал към художническите си корени, предпочитайки предизвикателствата на лондонските градски пейзажи пред тези на нотите и акордите. Joe Strummer почина през декември, като не даде възможност за реюниън — но Simonon остава горд символ на наследството на Clash. Миналата есен той работи със Strummer и Jones върху компилацията The Essential Clash CDs and DVD , преди да се появи рамо до рамо с Jones и барабаниста Terry Chimes на церемонията в Рок енд Рол Залата на Славата.

“Харесвам по-тежките бас звуци, защото звучат яростно и заплашително”

- Сам ли пишеше бас партиите на Clash?
Р: Обикновено Mick или Joe разработваха със седмици идеи за някоя нова песен. Често пъти моите предложения или интерпретации беяха решаващ фактор, но трудната работа вършеха те двамата, тъй като правеха всичко перфектно.Особено в началото, когато аз все още се учех. Когато схванах какво правя, започнах да творя и сам – това се случи някъде по средата на записите на втория ни албум, Give ’Em Enough Rope.

- Начинът ти на свирене претърпя значителни промени през годините.
Р: По времето на The Clash получих Rickenbacker, но не го харесвах – звучеше прекалено тънко. След това свирих на Fender Precision и го почувствах правен за мен, но тежеше страшно много. Беше трудно да тичам и да скачам из сцената с него. От ремъка получавах синини по раменете.
За записите на Give ’Em Enough Rope използвах Wal защото продуцентът, Sandy Pearlman, го предложи. И той не ми хареса, тъй като имаше хиляди копчета, опасността да объркам кое да натисна по време на буйстването по лайфовете беше голяма. И накрая намерих своя Precision Bass — солиден, сякаш неможещ да бъде счупен (какво ли не съм правил с него).
Често пъти сам модифицирах басовете си, за да получат някаква идентичност, частица от мен самия. Поради тази причина смятах, че никой никога няма да поиска да ми ги свие. Но днес мога да правя пари от това да разбивам китари в земята.

- Носи се слух, че на обложката на London Calling счупваш един от любимите си басове.
Р: Какви ли не истории съм чувал по този повод – хората имат склонност да си измислят. Истината е следната: по онова време на концертите в Англия беше позволено хората да стават прави и да танцуват, докато свирим. По време на един наш лайф в Ню Йорк обаче това не беше така, а освен това озвучаването беше изключително лошо – ядосах се и в един момент напълно изгубих контрол…ако имах време да поразмисля преди това ,със сигурност щях да взема резервната китара. И така до края на турнето трябваше да се задоволявам с бледо подобие на онази, която строших. Още помня как на излизане от сцената Joe ме посрещна, държейки едно голямо парче от изпочупения бас така, сякаш щеше да си тръгне с него. Аз се пресегнах и казах: „Мисля ,че това е мое!”.

- Това ли е въпросният бас, който сега е окачен на една от стените в Залата на Славата ?
Р:Да. Бе даден за благородна кауза, иначе щеше да си стои в нас в някой сандък.

- Как се научи да свириш на бас?
Р:В началото Mick ме учеше на класическа китара, но тя ми отне повече време, заради по-големия брой струни. Бях измислил система от лепенки с имената на струните на баса, като започнах да заучавам различни комбинации. Някои хора гледаха странно буквите ,закачени на грифа, докато свирех на сцената, но не ми пукаше.
Същевременно във Великобритания се появиха реге компилации, наречени Tighten Up. Съдържаха около осем групи/изпълнители във всяко издание. Запознаваха феновете с Heptones – ямайските двойници на the Impressions, както и с хора като U-Roy и Big Youth, както и с King Tubby. Бързо разучих парчетата им и се упражнявах много усилено в усъвършенстването си. Използвах ги и защото в техните парчета басът се чува много ясно, докато при групи като the Who или Rolling Stones това е невъзможно.

- Използваше ли плектър?
Р:През повечето време – да, но свирех и с пръсти реге парчета като Armagideon Time, но в рок ориентираните песни от типа на The Magnificent Seven или London Calling се въздържах от това. Плектърът придава допълнително агресивно звучене, както и динамика. Вземете Train in Vain за пример – всичко идва от плектъра.

- Откъде дойде реге влиянието?
Р: Аз съм роден в Брикстън и от малък поддържах много контакти с хора от Карибите и околностите. Буквално бях изложен на много голямо количество музика, идващо от там – а именно реге и ска. Със скинхед движението се сблъсках още в момента на раждането му , в късните `60 години.

- Израстването ти в такава среда оказа ли влияние върху работата ти с the Clash?
Р: Разбира се! Благодарение на този мой късмет се научих да изразявам чувствата си чрез баса, който в регето е един от основните носители на послания и въздействия. За да се усети неговата значимост, е достатъчно да се посети някой реге клуб и да се види как танцуват хората там; личи отношение!
Регето ,по отношение на онова, което се изказва чрез него, наподобява музикален вестник – подобно на пънк и фолк музиката. Песните разбуждат съзнаението ти. Върху това работихме и с the Clash , особено за проектите от рода на Rock the Casbah и The Magnificent Seven. Когато свириш в клуб , хората около теб постоянно се движат и едва минути след като песента е свършила, започват да осъзнават за какво е ставало дума в нея. Веднъж привлечеш ли вниманието им, комуникацията между вас се осъществява от самосебе си.

- Репетирахте ли за лайфовете?
Р:Да, постоянно. Репетициите за нас бяха изключително важни, както и плодотворни. Не спирахме; нямахме ваканции , за осем години нито една.

- Ти, свирещ на бас, представляваш класически образ. Откъде възприе маниера да държиш каиша му отпуснат?
Р: От Dee Dee Ramone и Ramones. Винаги съм държал баса ниско, но Dee Dee ме убеди, че друг начин и без това няма. Пък и имам дълги ръце, така че всичко пасна перфектно.

-Norman Watt Roy от Ian Dury & the Blockheads дойде да записва с вас за Sandinista!. Как се случи това?
Р: Nancy Dowd ме помоли да се снимам в нейния филм Ladies and Gentleman, The Fabulous Stains, докато записвахме. По време на отсъствието ми дойде Norman, но той свири много по-различно от мен, по-подробно и усъвършенствано – нещо, което аз не можех да постигна. Той свири части от The Magnificent Seven, но не помня дали нотите не бяха написани от Mick. И понеже записахме няколко различни версии на песента беше трудно да се каже точно кой какво е изсвирил. Някои части от нея с положителност са мои в оригинал

- Голяма промяна ли беше за теб преходът от твоя типичен стил към стила от The Magnificent Seven? Той е по-дискотечен.
Р: Беше, което е хубаво, защото ме тласна в посока, която при други обстоятелства не бих рискувал да поема. Трябваше да науча партиите на Norman и същевременно да оставя нещо от себе си у тях, докато свирех песента на сцената.

- Няколко години след разпадането на the Clash ти направи Havana 3 A.M. Кое те вдъхнови да събереш нова група ?
Р: След ерата Clash беше трудно да живея в Лондон и всички да ме разпитват защо тя вече е свършила. Трябваше да се махна оттам, да започна нещо ново, да се преоткрия. Затова заминах за Щатите с моя приятел Nigel Dickinson (вокалистът на Havana 3 A.M).
Започнах да се приближавам към латино музиката в стремежа си да се дистанцирам от регето. Исках да опитам нещо различно. След две години Nigel почина от рак. Това беше голям шок за мен и веднага се отдадох единствено и само на рисуването.

- Защо замени музиката с рисуване?
Р:Това е част от моята природа – да вървя в противоположната посока. Clash е концептуално изкуство. Сега смятам, че е по-интересно да се занимавам с нещо реалистично.

- Една от силните страни на Clash е разнообразието в стила. Постоянните промени ли бяха начин да се откъснете от монотонността на пънка?
Р:Идеята беше: “Какъв е смисълът да правим втория албум същия като първия?”. Това не ни се струваше добро решение; винаги се стараехме да вървим напред. Променяш се малко и оставяш част от феновете зад себе си, но в същото време събираш нови такива по пътя. Ако свирехме едни и същи неща, щяхме да умрем от скука. Лично аз слушах всякакви работи, но моята любов си остана реге музиката.

-Това си личи от песните, които ти си писал. Например The Guns of Brixton.
Р:Когато написах тази песен ,за пръв път правех подобно нещо. Когато се подготвяше London Calling, аз все още бях съсредоточен само и единствено в баса. Не е никак лесно да се съревноваваш с Joe Strummer и Mick Jones, но когато написах текста на Guns of Brixton, Joe каза, че всичко в нея си е на мястото. Първоначално си представях,че той или Mick я пеят, но те решиха това да направя аз.
Лошото беше, че по онова време не можех да свиря на баса и да пея едновременно. Затова взех класическа китара.