Rudies all around

(JJ Burnel, Hugh Cornwell, Greenfield, Jet Black)

Никога няма да се роди група, подобна на the Stranglers. Създадена 1974-та , претърпяла значителни промени в развитието си поради нахлуването на пънка в обществения и субкултурния живот, The Stranglers е необикновено мелодична банда, залагаща на бас и кийборд звученето. Песните й обитават широко пространство, започващо от ръмжащия пънк на Shut Up, 5 Minutes and Burning Up Time и стигащо до кулминативните звучения на Hanging Around, Toiler On The Sea и кавъра на Walk On By. За съжаление ,благодарение на медиите и разликата между техните възгледи и тези на обществото, The Stranglers никога не получават заслужената признателност, която сцената им дължи, а напротив – често остават забравени или неспоменати като едно от големите имена в пънк рока.

Punk77: Вашите оригинални демо-записи звучат доста бавно. В каква степен са повлияни те от пънк рока?
JJ: Хм, става дума за няколко неща. За нас the Stranglers винаги са били софт рок. Аз харесвах Go Buddy Go. Общо взето бяхI запознат само с рок енд рола и блуса, с групи като The Who и The Doors. Jet и Hugh обожаваха Beatles, но аз – не. Цялото си време прекарвах в това да се усъвършенствам с баса. Когато Dave се присъедини към нас, внесе по-тъмен нюанс. На мен това ми хареса и така започнахме да поемаме по определен път. Случи се така, че нашият екип бе осъществил контакт с Ramones и ние бяхме първата европейска банда, която ги подгряваше. Преди това подгрявахме Patti Smith. Та, видяхме, че Ramones свирят много по-бързо и динамично от нас.
По същото време организирахме концерти и хората ни мразеха, поради това станахме по-агресивни. През януари 1976-та срещнахме Sex Pistols и Chrissy Hynde, а се сприятелихме и с Joe Strummer. В крайна сметка засилихме темпото, въпреки че на сцената това се получаваше от самосебе си – дори докато свирехме Golden Brown. Понякога се налагаше да казваме на Jet да се успокои малко и да ни остави да подишаме!
Punk77: От медиите бяхте наречени пънкари, но за феновете може би не е точно така.
JJ. По онова време споделях мнението на медиите, просто защото бяхме свързани с много подобни групи. Малкото пъбове, които ни допускаха да свирим на техен терен канеха определен тип групи. Освен това моят характер беше такъв, че постоянно преследвах момичета, търсех с кого да се сбия и се забърквах в проблеми. В действителност ние бяхме кросоувър, въпреки че хардкор пънковете ни мразеха, а осемнадесетгодишните ни смятаха за тяхната пънк банда.

Punk77: Свирили сте в Roxy (бел.прев: Roxy е нощен клуб, намиращ се в Ковънт Гардън, Лондон, известен със своята подкрепа на пънк сцената. Освен Stranglers, там са свирили и групи като Buzzcocks, Chelsea, Sham 69, Slaughter & The Dogs , The Vibrators и X-Ray Spex)?
JJ: Да, а също ходех там и в свободното си време. Спомням си как Joe Strummer плачеше на рамото ми, когато подгрявахме Patti Smith, казвайки, че иска банда като нашата (интересно, но същата случка е разказана и от Hugh, само че в неговия вариант рамото е негово).
The Stranglers бяхме повече американски, отколкото английски пънк. Според останалите това не беше хубаво, защото във вкусовете си бяхме много разнообразни. Аз обичам класическа музика и джаз и за нищо на света няма да се ограничавам в границите на една нормална пънк песен. Разбира се ,на някои хора това не им харесваше.

Punk77:Вие не се вписвахте в стандартния пънк образ.
JJ: Така е. Всъщност ние никога не сме се интересували от онова, което е. Нашият стил си беше само и единствено наш. Дотогава и четиримата се бяхме развили като личности и бяхме възприели определен начин на поведение. Никой освен нас не беше гонен или обиждан от 24 звукозаписни компании. През 1976-та организирахме 300 концерта. Бяхме станали по-агресивни и по-уверени в себе си и въпреки това мразени от медиите и от други групи. На пети юли 1976-та ,след един лайф на Ramones се сбих с Paul Simenon (той се изплю на пода и случайно уцели обувките ми). Повечето хора подкрепяха Clash и Pistols. Мненията бяха крайно поляризирани. От този момент нататък беше почти невъзможно с тях да имаме общи фенове.

Punk77: Между вас и пресата имаше огромно неразбирателство. Във филмите и книгите, посветени на пънка вие или липсвате, или бивате наричави злобни сексисти. А The Damned ги наричат клоуни.
JJ: Така е. Журналистите се държаха крайно субективно и понякога критиката прерастваше в обиди. Това ме ядосваше и понякога сам предприемах мерки да прекратя унижението, Jack Savage сам знае това.Повечето журналисти въобще не бяха журналисти. Пишеха точно каквото им изнася.

Punk77: В някои среди (особено в пресата) ви се носи името на фашисти. Защо?
JJ: Защото всеки, който не искаше да стане комунист, беше фашист.Отказваха ни участия и записи, само защото имахме собствено мнение по въпроса. Ние нямахме нищо общо с политиката, никой от нас не е и искал да имаме. Отказхавме да свирим R.A.R (Rock Against Rasicm).
Веднъж отидохме на турне с реге групата Steel Pulse , които свиреха със силни политически послания. На един от концертите бялата Stranglers публика започна да мята по тях бутилки и да ги обижда. Ние бяхме толкова засрамени и се извинихме публично.Jet държа реч: ако не уважавате приятелите ни , не уважавате и нас. Според мен R.A.R раздели сцената, но може и да греша.

Punk77: Не можем да говорим за Stranglers и да не споменем Hugh Cornwell, който ви напусна през 1990-та. Неговият заместник, Paul Roberts обаче се радва на изключителна подкрепа от страна на феновете.
JJ. the Stranglers не са същите без Hugh Cornwell, което е притеснително, тъй като той самият не искаше да има нищо общо с нас, а като се има предвид, че голяма част от групата е изградил той ,спрямо него също не е честно – сякаш сме го експлоатирали.
Е, това му помогна да напише книгите си, в които изопачава своя принос и омаловажава чуждия. Стори ми се цинично, че презаписа No More Heroes и Golden Brown. От последния си албум продаде 700 копия, което е крайно недостатъчно. Той се озлоби. Преди време му звъннах и му предложих да излезем да пийнем, но той ми затвори телефона, казвайки, че е по-добре нещата да останат такива, каквито са. Той ми беше приятел в продължение на 16 години и носталгията ми по отминалите времена беше голяма. Jet се чувства предаден, защото Hugh се измъкна по ужасен начин. Правиш нещо тайно, репетираш с месеци скришом и после обявяваш, че ще ставаш актьор. Напоследък чувам, че не отричал някога да се върне при нас. Сигурно, няма що. Това би било предадетлство спрямо Paul, който понесе толкова много от времето , в което е при нас. С Hugh отдавна сме приключили.

Punk77: John и Paul като че ли поеха контрола върху групата, преди ти да се завърнеш към традиционното, но обновено Stranglers звучене с повече кийборд.
JJ:John определено се опитваше да направи нова група и аз позволих това да се случи за определен момент. Дори Dave не искаше да знае. По различни причини смяташе, че неговата дума вече не тежи. На мен ми писна. Бандата ми за мен е преди всичко призвание, не поминък. Имаше едно време, през което въобще не исках да говоря с John Ellis и всъщност напуснах групата. Сега всички очакваме с нетърпение момента, в който ще се съберем в репетиционната отново.

Punk77:Чух , че си възнамерявал да промениш името Stranglers, за да започнеш начисто новия етап от кариерата си.
JJ: Майка ми никога не е искала да се казваме Stranglers. А John Ellis искаше да смени името и логото, но аз му казах да си гледа работата.

Punk77: Защо ти не започна да пееш, след като Hugh напусна? Щеше да е много по-удобно и естествено.
JJ: Останалите искаха аз да пея, но не съм добър певец. Не е особено забавно да пееш и да свириш на бас едновременно, даже е ужасно.

Punk77: За новия албум прекарваш много време с Baz в обмисляне на нови проекти. .
JJ: Да, 4-5 месеца репетирахме 6 песни, три от които разкарахме. Не бяха достатъчно добри.
Punk77: Последни думи?:
JJ: Знаете ли, радвам се, че нещата се развиха по начина, по който се развиха. Дължим това на себе си и на феновете ни. Впрочем най-любимата ми Stranglers песен е Baroque Bordello, а най-любимият албум – Raven.

Punk77: Ако можеше да опишеш The Stranglers, как би го направил?
JJ: Ядосани, лоши и опасни……но прилични музиканти.

Интервюто е взето и преведено от http://www.punk77.co.uk