Rudies all around

F.A.Y. е заглавие на един по мое мнение страшно приятен албум на The Carpettes. В типичния приятен стил – не от онзи, който напряга сетивата или подканва към крайна промяна в настроението – бандата ни предлага вълнуващо изживяване, хубава изненада и време за малко почивка от всичко натоварващо и досадно.
Основната идея на тавата всеки може да си интерпретира по различен начин, за мен тя е своеобразна еманация на нещо, което НЯМА точно определена идея…..колкото и смешно да звучи.
В списъка има песни за всичко съществено и важно. Естествено, не съм на мястото на нито един от групата, че да знам със сигурност кой какво е искал да каже, но с положителност то Е казано. Как ние ще видим нещата от нашата собствена гледна точка е отделен въпрос. И тъй като сме почнали с личните усещания, предлагам да ме изслушате докрай.
Понеже Fight amongst yourselves е първият проект на Carpettes, койго чух, още в началото подходих към него и към бандата в голяма степен доверчиво и ,въпреки че не бях забравила изискванията си, очакванията ми останаха оправдани. Ако трябва да сравнявам групата с някоя друга, доста бих се затруднила…звучат меко, изчистено, неангажиращо, възбудено и преди всичко уверено. Вокалът има хубав глас и общо взето смятам, че в това отношение Carpettes превъзхождат доста други музиканти. Може би фактът, че те са ми слабост, благоприятства за по-различното ми отношение към тях. Какво ли би станало, ако в началото не ми бяха харесали? Често се питам дали човек намира някоя „своя” банда след дълго търсене, давайки й един или два шанса допълнително – нали когато слушаш , има вероятност да чуеш нещо, което дотогава не си бил чувал в същата тази песен…..както и да е. Радвам се, че Carpettes ми харесаха още от първия път. Не че е имало песен, към която да се пристрастя или в която да открия нещо велико. Но спокойствието, което излъчват, ме плени. Понякога, когато не съм в настроение за спокойствие не мога да ги понасям, но в друго време (и на друго място) бих могла да се разтопя – или да сублимирам. Всъщност и в момента го правя, понеже най-лесно се пише или се прави ревю, когато си отпуснат и когато оставяш съзнанието си отворено за музиката….та така.
Във Fight amongst yourselves няма песен, която да дразни уязвимото отворено съзнание. Дори напротив,има такива, които те карат да се усмихваш. Като Silly game ,Since you went away и Fight amongst yourselves. Да, нормално за мен- първите две са леко любовни, да не ви прави кой знае какво впечатление. И защо пък не? Ще цитирам по памет един велик човек: „В пънка не само има място за романтика, той не може без нея” – и аз имам честта да познавам великия ум, изрекъл тези слова! Ще кажа, че съм 100% съгласна не само, защото така ме устройва, но и защото все пак обичам истината и не бих искала да заблуждавам никого, най-малко пък себе си. Колкото до Fight amongst yourselves – тя е саркастична и това я прави доста интересна. 1979-та е годината на сарказма. И на улицата, и на разврата, и на алкохола….
Не може един средностатистически пънк албум да не съдържа поне един път думата “rebellion” някъде в някой текст. Ето и тук не излизаме от границите – Youth rebellion, призив за стремежа към липсата на страх, страстта към живота на бързи обороти и вихреното и безнадеждно волно препускане на младостта из пространството. Това ме навежда на мисълта, че в тази тава се говори доста сериозно по въпроса за онова, което човек трябва да направи, докато е жив; да се радва на житейската си орис въпреки самотата, обречеността или евентуалната сърдечна смърт, както се казва в If your heart stopped now. Че кой знае какво би сторил, ако сърцето му спре да работи? Затова по-добре да не знае, а да действа, докато е време, докато възможностите са налице. Не да стои върху False Foundations и да си повтаря уморено, раздразнено и през сълзи, че Nothing ever changes.

Песните в тавата са дванадесет. На мен страшно ми допадат пет. Останалите са, както вече казахме, приятна изненада за слуха. Препоръчвам.