Rudies all around

казали някога Agitators.

За да не направя прекалено голямо лирическо отклонение, реших да се върна на вълна музика. Каквото и да приказвам, без нея съм за никъде.
И като всеки малоумен последовател на култа й, имам нужда да я хваля и да се самоизразявам чрез нея. За философията ми относно факта, че имам оставени за свободно ползване чувства на ъгъла на Гурко и Васил Левски, ще разкажа някой друг път.

Поради тези причини реших да направя малък списък на любимите си групи в последно време - те са всъщност моите усещания. Всяка улица, всеки светофар и всяка крачка са обозначени било от дума, било от мелодия или спомен, изплували ненадейно от текстовете, които съм слушала, докато съм ги подминавала. Впрочем цялата история с песните е толкова измислена, колкото си поиска. Накрая се получава нещо, което съмнително зловещо прилича на несръчно забодени по заплашително опасен начин безопасни игли.
Противното в цялата работа е, че настроението ми е крайно непостоянно и ако в един момент съм щастлива от нещата такива, каквито са, то в следващия много, ама адски много ми се приисква да си седя на някоя пейка в Докторската градинка и да цикля така, както само аз си знам.
Което дразни околните, прави ме опасна за тях, а също и ги отвращава!
Как да не се поласкае човек….как да не бъде безочливо нагъл точно тогава, когато не трябва? Изкушението е толкова огромно, че няма начин да му се устои. Така че – не съм аз виновна! Всъщност най-малко аз имам вина.

Блуждаенето на съзнанието ми се вписва в рамките на около шейсет песни.
Знам – звучи болно. А самите те са извратени, гнусни и прекалено алтернативни. Алтернатива на и аз не знам какво си. Усещам, че някои почнаха да се изнервят…

Естествено, Ramones. Ей, тия хора така и не могат да ми омръзнат. Изчерпах се относно тях. И – убийте ме – ама друга банда, която да е толкова разноименна и разностранна, май няма.
После Buzzcocks. Знам - ставам банална. Не ми пука. Те са циклещи! А това означава 100 от 10. Впрочем забелязала съм, че с тях много трудно се свиква. Имат ужасно странно звучене и за тия, които за пръв път ги чуват, е необходимо прекалено много време да ги разгадаят. С мен беше същото, с тази разлика, че аз подходих по съвсем различен начин към тях.
Slaughter & the dogs. Банда, която прослушах сравнително късно. Всъщност все още я доизслушвам.
The Boys – онези Бойс, за които писах вече и на които посветих няколкосекунден екстаз преди известно време. Боже, не знам къде да ги сложа! Вътре в мен са при всички случаи. И освен това ме разтреперват. Пък после елате и ми дръжте сметка, че се държа инфантилно.
The Boys – ама едни други. Не знам дори как ги намерих, но се сдобих с няколко песни. За тях ще кажа, че са от ония, приспивно-депресантските от седемдесетте години.
Wire – дойдохме си на думата. Дойдохме, че си тръгнахме дори!! То е все едно да се опитвам да описвам как слънцето може да експлодира. Момчетата ми оставиха 999 усещане. А това е огромен комплимент.
999 – ми, да. Откакто открих себе си в песните им, няма начин. Мразете ме.
Малко Sex Pistols – всеки ден минавам по два пъти край надписа при Руската църква, и двата пъти ми става прекалено тясно в тролея.
Stiff little fingers – Nobody’s hero е жестока песен. А иначе още съм в процес на изучаване, от което може би някои хора няма да останат особено доволни.
The Kinks – брей. Те са малко по-различни, обаче пращят от….мелодия.
Преди време се запалих по Chelsea и в момента все още горя. Жестока банда, страхотни песни, дори албумът от 2005-та беше този, който ме спечели (казвам го, щото на по-старите и класически групи първоначалните неща ми харесват повече, отчасти заради времето, в което са записвани. А днес – днес е скучно).
Modern Lovers – провлачен поп-пънк или пауър поп, все тая. На и без това разклатените ми нерви действат възродително. Всъщност не мога да изнамеря подходящата дума, с която да ги опиша, което е….тъпо.
Richard Hell & the Voidoids – мм, Blank generation в началото си беше опасно да я слушам.
The Banned – всичко започна от 60 classic punk tracks. После, благодарение на усилията ми, получих още няколко техни песни. Little girl и т.н и т.н. Оказа се, че съм се усилвала прекалено много. Нещата ги има в официалния им сайт.
U.K. Subs – дето ми напомнят за гараж.
Ии, естествено – Cockney Rejects! Няма какво да ги коментирам.
След тях идват The Crack, тази ужасно симпатична група, от която мирише на екзалтираност.
Soda Pop Kids – колкото и да не им се иска на някои. Адски отпускащи и захарни. На мен обаче така и
не можаха да ми заприличат на New York Dolls.
Lurkers имат една песничка, която ми е особено специална –Go ahead make my day. Напомня ми за СУ, слънце и дънки.
The Undertones – ми то без тях нещо не ми е хубаво.
Agitators и Perkele. Безсмислено е да мажа повече.
One way System и Unseen – преди не им бях обръщала кой знае какво внимание, но вече знам. Чудесни са в комбинация с Buzzcocks. Не ми викайте, не знам защо.
Social distortion – докато слушам това, което слушам, ще слушам и тях!
И остана Susan Cadogan. Знам, знам. Трябва да си нефелен. Като мен. Пък покрай нея минали и Silvertones. Raindrops, ако някой си спомня.
Имам чувството, че пропускам нещо важно….не знам какво.
Чудя се дали да не затворя блога. Достатъчно главоболия ми докара.
Пък и не само на мен. Ще му дам още един шанс, като зарежа diy и мина на преводи. Много ми се превежда за Chelsea.