Rudies all around

Richard Hell е роден на 2.10.1949. През 1966 напуска училище и заминава за Ню Йорк, където започва да се реализира като поет. Купува си пишеща машина втора ръка и публикува книги и списания. Преди да навърши 21 неговите поеми са издадени в редица вестници, от Rolling Stone до Annuals. Въпреки това Richard осъзнава, че има нужда от нещо по-директно и творческо, така че прави рок група заедно с най-добрия си приятел Tom (Miller) Verlaine. Бандата, The Neon Boys (1973), се превръща по-късно в Television, която Richard напуска през 1975, точно преди да запишат албум. Той веднага се присъединява към Johnny Thunders и Jerry Nolan, които тъкмо напускат New York Dolls, за да направят заедно the Heartbreakers, които година по-късно Richard изоставя отново преди да запишат дебютната си тава. През 1976 прави the Voidoids.

В средата на седемдесетте Hell става известен като един от родоначалниците на пънк движението (както пише в книгите From the Velvets to the Voidoids на Clinton Heylin (1993) и Please Kill Me: The Uncensored Oral History of Punk на Legs McNeil и Gillian McCain (1996).Неговият албум Blank Generation е избран от New York Times за един от десетте най-добри проекта на десетилетието. През 1977 Lester Bangs казва:
“Richard Hell не се идентифицира с нито едно движение. Ако се заслушате внимателно, ще разберете, че неговата музика е музика за чувството на изолираност, господстващо отвъд познатата отчужденост на антигероя, но преди всичко Richard Hell е рокер. Нещата от албума са едни от най-силните и истински рок енд рол песни, които съм чувал от векове насам и като такива се раждат сами и от нищото; естествено, има вдъхновения, но те са повече литературни – не изкуствени и прехвалени – всъщност това е изключително искрена музика. Richard Hell не е алтернативен, той е различен. В албума чувам едно постоянно ехо, мисъл, предавана сякаш през годините, но представена по изключително интелигентен и спонтанен начин. Грапавото звучене е само защитно и потайно и привидно-деструктивно, но същевременно подходящо заплашително. А в центъра – в центъра е самият Hell (ад) , в собствения си девети кръг, преструващ се, че е изпразнен от съдържание, когато с всяка дума разкрива разголената и страстна интелигентност в родилните мъки на единствениата истински рок енд рол артистична конвулсия, която трябва да бъде „избутана” извън и – парадоксално – навътре в теб, докато не се разяриш, вместо да се примириш, от света на срама и самотата. “

Втората тава на Hell, Destiny Street (1982) включва класически песни като “The Kid with the Replaceable Head,” “Time,” и “Lowest Common Dominator”. Обявен е от Times за един от десетте най-добри на годината. Третият албум е R.I.P. (1984), компилация от неиздавани дотогава материали, както и няколко нови записа. Непосреднствено след това Hell преустановява музикалната си кариера като изключение прави през 1992 със записа, осъществен заедно с Thurston Moore и Steve Shelley oт Sonic Youth и Don Fleming oт Gumball. Едноименното CD на тази нова група , Dim Stars, е издадавано и продавано. Ето част от ревюто за него, написано от Robert Palmer за Rolling Stone:
“…Richard Hell – да, човекът, който, започвайки през седемдесетте, превръща гаражния рок, разрошените коси, скъсаните тениски и лошото отношение в онова, което днес наричаме пънк рок. Dim Stars е носител на хаоса на Voidoids. Мечтателните текстове и ексцентричната душевност са достатъчно ясно изразени и правят Dim Stars най-очакваното завръщане на Hell от Destiny Street (1982) насам. Рядко рокаджия може да направи впечатление с толкова малко проекти. А този е един своеобразен връх.”

Като поет Hell е автор на Wanna Go Out?, I Was A Spiral On The Floor и Across the Years. Кратката новела, The Voidoid, написана през 1973 е издадена във Великобритания през 1996-та, а колекцията от тетрадки под името Artifact – през 1990. В края на осемдесетте редактира списанието CUZ за Poetry Project. Негови творби са включени в антологии като Out of This World (1992), Am Lit (1992), The Penguin Book of Rock Criticism (1992), Jungles D’Ameriques (1993), Low Rent (1994), The Rolling Stone Book of the Beats (1999), Beat Punks (2000), Aroused (2001) и Martin Scorsese Presents The Blues (2003).
Първата истинска новела на Hell, Go Now от 1980, разказва за наркоманизиран пънкар, пътуващ из Америка, и е публикувана през 1996-та. Новелистът William Gibson, бащата на киберпънк фикцията казва за книгата: „Тя е зла, деликатна, цинична, непростима, незабравима и заслужава най-многобройната публика”.

Richard организира и публични четения в клубове, университети, магазини за книги в САЩ и Европа. На видео са пренесени Untitled, Big Show и Prehistory – три „поеоки” (поеми-караоке –на наш език звучи като пай с котки) от 1993-4. Всяка от тях трае по 3-5 минути.
През Октомври-Ноември 1998 се провежда първата изложба на Hell и неговите рисунки в Ню Йорк, като са представени и редица писани творби, които носят името Hot and Cold. Пълнометражната книга от 256 страници представлява компендиум (ние сме умни все пак) на най-добрите му произведения и рисунки, неиздавани до момента, включително и текстовете на всичките песни, които е написал до това време.

Като актьор Richard се изявява в Smithereens, влязъл в историята като първия независим американски филм, поканен да участва на фестивала в Кан.
Музикантът също така изпълнява главните роли в редица ъндърграунд филми като Final Reward (1978), Geek Maggot Bingo (1982) и What About Me? (1992).
През 2000 на пазара излиза видеото Blank Generation, в което Hell е в ролята на Carole Bouquet през 1978. То включва още и лайв на the Voidoids.
Същата година за пръв път от 77-ма насам Richard се събира с оригиналните Voidoids – Robert Quine, Ivan Julian, and Marc Bell- за да запишат нова песен – Oh.
Едни от последните работи на твореца са Godlike, SPURTS: The Richard Hell Story и Rabbit Duck.