За това искам да благодаря на Rippi, човекът от екипа, който го направи възможно!

Момчетата от Frei.Wild с готовност се съгласиха да ни ощастливят с няколко отговора на интересни въпроси. Чудно, нали?

J:.Здрасти, Филип! Като за начало, би ли представил групата – кои сте, откъде сте, как започна всичко и така нататък.

Ph:Първо: здравейте на всички, които отделихте малко от времето си, за да прочетете тези редове! Frei.Wild сме: Jonas, Philipp, Zegga и Führe и сме родом от красивия Южен Тирол. Всичко започна от любовта ни към т.нар. Deutschrock, както и поради желанието ни да правим собствена музика. Още от деца сме си малко чалнати в това отношение:)

J:А защо всъщност решихте да започнете да се занимавате с музика? Кои са вашите идоли. Вие лично какъв тип музика слушате (освен този, който правите)?

Ph:Причината, поради която се навихме с такова желание да свирим е, че искахме да оставим все нещо на света след себе си. Плюс това е невероятно, когато човек има възможност да се самоизрази (мислите , идеите и представите ) и да изкара най-доброто от същността си чрез музиката. Иначе ние слушаме различни неща с изключение на изкуствената музика (визирам всичко, което се прави от машини, не от истински музиканти). Като цяло обаче гледаме да слушаме текстове, в които разбираме за какво иде реч:)

J:А как бихте описали музиката си? Ой!, пънк, хардкор, рок енд рол? Или мразите да ви лепват етикети…
Ph:Виж, това е вече трудна работа. Просто Deutschrock, който обхваща всичките стилове, които ти изреди..

J:. За какво става дума в песните ви? От какво се вдъхновявате при писането им?
Ph:В нашите песни става въпрос за всякакви ежедневни неща. И именно поради тая причина смятам, че вдъхновението ни няма да умре… толкова неща се случват всеки ден, че направо ми се завива свят като си помисля.

J:. Какво мислиш за политиката, а именно за политическото съдържание в музиката? Трябва ли да се смесват двете неща или ако това се случва, губи ли се смисълът им?
Ph:От опит знаем, че група като нашата не трябва да има и няма нищо общо с политиката. Тя носи само скандали и убива цялото удоволствие от пеенето и слушането. И въпреки всичко е може би единственият отговор на проблема за осигуряването на поносим социален живот. Но ви уверявам, че никога, в нито една песен на Frei.Wild не ще чуете политически лозунги и партийни прокламации!

J:А в личен план? Имате ли политическа ориентация или предпочитате аполитичността – в днешно време много хора нямат ясна представа за това кое е дясно, ляво, горно, долно и т.н
Ph:Естествено всички ние имаме лична политическа ориентация. Както и отношение. И въпреки това тези неща НЕ се обсъждат в рамките на групата. Личното мнение затова е лично. Тази тема въобще няма място в музиката ни. Не искаме нито диктатура, нито анархия, нека това да е ясно!! Смятам темата за приключена…

J:Какво смятате обаче за политическия екстремизъм? Посещават ли такива хора (крайно леви, крайно десни, крайно средни) концертите ви? И ако да – как им противодействате?
Ph:Мразим тези хора. Тотални глупаци! Не смятам, че такива хора идват да ни гледат по концерти, просто защото не им предоставяме необходимите материали за това, дори напротив. Иначе ако някой се опита да прави проблем, просто го молим да се отдръпне и да се поуспокои. Освен това нашите рок концерти имат за цел да забавляват, не да досаждат на феновете с тези тъпотии.
J:И понеже сме на въпроса (досадно е, но и интересно,все пак )… какво смяташ за политическата коректност? Има ли нужда от провокации или музикантът трябва да гледа на себе си като на човек на изкуството? Къде теглиш чертата?
Ph:Естествено, че трябва да има провокации, все пак музиката е онази част от изкуството, която има най-силен глас по отношение на тези неща. Това е добре. Обаче в нашата сцена тези неща не са най-важните. В Америка например ситуацията е съвсем различна. Но по дяволите политиката, дай да си говорим за музика.
J:Разкажи за песента „Das Land der Vollidioten“? Какво стои зад нея?
Ph:Какво стои зад нея? Текстът сам си казва всичко.

J: И понеже сме на тема песни….
„Es geht weiter, immer weiter,
immer, immer weiter voran,
ich bin und bleib auch in Zukunft der Mensch,
der wirklich kдmpfen kann.“
Това по някаква случка ли е писано или става дума просто за това, че борбата винаги си струва?
Ph:Честно ли? Ние вече се убедихме и сами, че животът е поредица от хубави и лоши моменти. Именно поради тази причина искаме песните ни да вдъхват сила и кураж. Това радва феновете ни. Така че горе главата, защото „Sieger stehen da auf, wo Verlierer liegen bleiben”.
J:Как мислиш: медиите оказват ли влияние върху мисленето на хората? Това добре ли е? Според теб нещата наричат ли се с истинските им имена, или става дума само за пари? Вие лично работите ли с някоя медия и ако да: защо?
Ph:С медиите въпросът е следният: те биха могли да ни помагат, но и да ни разрушат. И все пак, както ти каза – тук отново става дума само за едно нещо – парите. В някои случаи обаче има и журналисти-изключения. Принципно не бива да се поставя всичко под общ знаменател.
J: Какво мислиш за полицията? Правят ли ви полицаите проблеми по концертите? Ти лично имал ли си конфликти със „силите на реда”?
Ph:Ами…нищо против нямам полицаите. Вероятно щото съм нямал някакви лични проблеми с тях.
J:Какво означава субкултурата за теб? Трябва ли тя да остане terra incognita за „обикновените” хора, или те трябва да знаят повече за нея като явление? „Way of life” важи ли и в днешно време, или отдавна вече не…
Ph:Субкултурата е изключително интересно нещо. Самият аз бях част от скинхедс. “Way of life” обаче важи за всеки човек, независимо дали той е част от сцената, или не. Всеки решава сам за себе си, това е. Аз познавам хора от доста различни субкултури, ето защо съм запознат и с предимствата и недостатъците на обществата, в които живеят те. Но, както казах, въпрос на личен избор. Няма (не)писано правило, според което количеството взаимовръзка между индивида и субкултурата е точно определено – при всеки то е напълно индивидуално.

J:Я сега си кажи мнението за футбола. Ходиш ли с момчетата по мачове? Любим местен или интернационален отбор имате ли?
Ph:Führe и Zegga са футболните хулигани в групата. Иначе всички се интересуваме от най-великата игра. Като цяло си викаме за Германия и Австрия.

J: Какво мислиш за насилието? Има ли място то в ежедневието? Къде стои границата между безобидния бой в петък вечер и истинското и брутално насилие?
Ph:Когато бях по-млад се сбивах почти всеки ден. Какво да ти кажа: единственото, което НЕ приемам, е насилието срещу жени и деца. Иначе, знаете – насилието поражда насилие…

J:Какви са бъдещите планове на групата по отношение на музиката? Какво очакваш да се случи занапред с живота ти?
Ph:В момента печем нов албум, а през 2009-2010 ще направим няколко големи концерта. Иначе – времето ще покаже
J: Бихте ли ни дошли на посещение в България? Знам много добре, че тук имате солидно количество фенове (освен себе си, познавам и други ). Кажи ни нещо за финал
Ph:В интерес на истината аз си бях планирал едно пътуване до България, но в последния момент плановете ми се провалиха. Пожелавам ви хубави дни. Бъдете с нас, непременно ще се видим някой ден .

10.XII.2008

Какво може да се каже за тази невероятна банда? Явлението The Pride не може да бъде описано само с думи, защото то съществува вече повече от тринайсет години и не е загубило нито от блясъка, нито от класата си. Засега се знае със сигурност само, че оттегляйки се от сцената, момчетата ще липсват на всички ни… последна утеха остава да ни бъде и това последно интервю с тях. И все пак „човек трябва да се оттегли, докато все още е на върха”..

В:След броени мигове предстои последната публична проява на The Pride. Каква е причината за вашето оттегляне?
Steve: Нека първо ти кажа, че това беше едно от най-трудните решения, които с момчетата сме взимали като банда. Факт е, че свирим вече 13 години заедно. Както вероятно знаеш, нашият китарист Berca стана професионален борец, подписа договор, който не предполага никакви други сериозни и странични занимания. Освен това басистът ни Chris стана татко и естествено поиска да прекарва повече време с жена си и детето си. Може би си мислиш, че е трябвало да потърся други музиканти, но, както казах, 13 години не са никак малко. Поради тази причина не искахме да сменяме хората – тогава не бихме били The Pride! Това е основното, поради което решихме да приключим с групата.

В: Как реагираха хората и феновете, когато им съобщихте, че бандата няма да съществува повече?
Steve: Много хора бяха изключително разочаровани, но след като им разяснихме защо постъпваме така, проявиха пълно разбиране. Е, имаше и такива, които казаха, че краят на групата не бил голяма загуба…

В: Добре, нека забравим за момент настоящето и се върнем в миналото и началото на групата. Би ли разказал малко повече за него
Steve: Историята на бандата започва средата на осемдесетте, когато направихме пънк формацията The Mushrooms. С нея издадохме едно E.P. – Police Bastards. През деведесетте Mushrooms вече не съществуваха, или по-точно се превърнаха в The Pride, с което дойде и първото E.P. “Fresh And Burning”. От там насетне всичко се разви много бързо.От Step 1 проявиха интерес и с тяхна помощ издадохме първия си албум – No Holding Back, а после и двете тави The Pride And The Glory и Life After, като последната по мое мнение е най-доброто, което сме правили някога.

В: Кой ви вдъхновяваше в музикално отношение?
Steve: Всеки от нас слушаше различна музика – Berca – хеви метъл и хардкор, а Chris – повече ска. Schimmel и аз се бяхме заклели в тотална преданост към любимия ни Streetpunk. В някои моменти обаче звучим като Business и 4 Skins, в други – като Toy Dolls! Естетсвено с течение на времето се научихме да имаме свое собствено звучене и сега е невъзможно да бъдем сравнени с която и да била друга група.

В: Има музиканти, които не искат имената им да се свързват с други изпълнители, защото казват, че имат свой собствен стил. Вие дразните ли се, когато за вас се говори, че приличате на Business или на някоя друга класическа Ой! група?
Steve: Разбира се, че не! Определено някои от песните ни носят духа на старото Ой! звучене.

В: Първият скинхед концерт на един мой приятел беше именно вашият в Дрезден (заедно със Section 5). Спомняш ли си този лайв? За него сте казвали, че е един от най-добрите, които някога сте правили, въпреки че беше и първият ви!
Steve: Със сигурност е така! Разбира се по-късно се научихме как да правим и по-зрелищни концерти, например този по време на Holidays in the Sun. Сега, като се обърна назад мога с чиста съвест да кажа, че абсолютно всеки концерт ни е доставял еднакво и огромно удоволствие.

В: Като цяло какви бяха възможностите за организиране на концертите ви? Лесно или трудно ви беше? Имаше ли места, където не ви беше позволено да свирите?
Steve: Аз си спомням съвсем ясно всеки един лайв, който сме направили. Из почти цяла Европа сме свирили, но винаги най-добре са ни приемали в Германия. Също така в по-южните части на континента.

В: Спомняш ли си най-лошия ви лайв?
Steve: Най-гадните концерти са винаги тези, на които избухва бой между хората от публиката. Това е тъжно и ни се е случвало и на нас. Когато свирихме в Дания се стана нещо подобно. Лошото е, че понеже ние бяхме организаторите, не можехме да се включим в мелето или да се позабавляваме отстрани. Затова просто приключихме за вечерта.

В: Насилието голям проблем ли беше за вашите концерти? Предполагам, че не сте единствената банда, която се бори срещу този проблем. Спомням си преди години на концерта на Major Accident в Белгия имаше големи неприятности.
Steve: Насилие в Белгия, хахаха! Определено е така. Това рефлектира и върху концертите, естествено. На един от лайфовете на Mushrooms в St.Niklaas стана голямо меле. Групи като Dropkick Murphy’s, Toy Dolls и Peter and the Test Tube Babies отменяха представленията си, заради побоищата. Това беше по времето, когато една определена част от антверпенските пънковете кръстосваше насам-натам. След като смъртните случаи в нея зачестиха, престана да бъде „активна”. Като цяло обаче на нашите си концерти всичко винаги си е било наред и сме много радостни от това!

В: Като се замислиш сега, доволен ли си от стечението на обстоятелствата през тези 13 години? Ако имаше възможност да започнеш всичко отново отначало, би ли променил нещо?
Steve: Нищо не бих променил – може би щях да потърся друго студио, в което да запишем втория си албум. Иначе през цялото това време се забавлявахме изключително много. Момчетата от Headcase ме попитаха дали бих искал да свиря на бас при тях и аз се съгласих. Така че определено няма да ми е скучно и занапред!

В: Накрая бих искал да те попитам още нещо относно песента “She Male”. Това истинска история ли е, или е измислица? Може би главният герой е бил част от феновете ви в миналото?
Steve: Хахаха, абсолютно си прав да си мислиш така….

В: Хаха…нервни ли сте в минутите преди последния ви концерт? .
Steve: От една страна сме изнервени, от друга – тъжни, че това е последното ни шоу. Ще направим всичко по силите си хората да се забавляват както никога досега.

В: Последни думи към феновете ви?
Steve: Благодарим на всички хора за подкрепата, която ни оказваха, докато изминавахме своя път! Наздраве и мерси на всички ви!

В: Благодаря ти за интервюто и успех за в бъдеще!
Steve: Наздраве от The Pride!

Интервюто със Steve от The Pride е преведено от немския зин Bezirk7.
http://www.505crew.de

..Така – HARD SKIN. Представете се и разкажете най-основното от историята на глупата – кой, къде, кога, защо и тем подобни. Кои са вашите музикални идоли – освен обичайните заподозрени COCK SPARRER, BLITZ, COCKNEY REJECTS и SHAM 69? Някой от вас свирил ли е в друга банда преди създаването на HARD SKIN?
Fat Bob: Историята ни е адски тъпа. Събрахме се заради любовта си към бирата и жените, въпреки че може би щяхме да получим повече и от двете, ако бяхме наистина успешна група. Иначе ние се занимаваме само със стария английски олд-скуул Ой!, записан от времето на SHAM нататък – без новите лайна, идващи от Америка и къде ли не. Харесваме само класически банди – SPARRER, SHAM и REJECTS са напълно достатъчни. HARD SKIN е първата ни и единствена банда.
Johnny Takeaway: Аз съм Johnny и това е – никога не съм бил в друга група, но съм верен фен на някои чужди. Харесвам VICE SQUAD.

..Какво се надявате да постигнете с HARD SKIN, за да се различите по нещо от останалите банди? Как бихте искали да бъдете запомнени?
Fat Bob: HARD SKIN са по-добри от всички останали, ето това ни отличава. Първият ни албум продаде 100,000 копия – кажи ми кой може да се похвали с подобно нещо?? Никой чикиджия в Англия. Мисля, че ще ни запомнят като коравите скин копелета, които сме.
Johnny Takeaway: Ще ни запомнят с това, че сме искрени и че правим от музиката забавление. Ние сме най-добрите, знаете го.

..Между втория ви албум и дебютната тава има осемгодишна дупка. Какво се случи през това време? Били сте в затвора за пиянстване и размирно поведение? Ако се вярва на слуховете, Nosher е напуснал и е свършил пронизан до смърт в една килия? Вярно ли е?
Fat Bob: Бяхме прекалено заети да се сваляме с гаджета, че да пишем песни. Имам предвид, че има прекалено много банди, които са обсебени от мисълта да правят музика. Нашето мото е – придържай се към основното – пиене и ебане – и ще си окей в бизнеса. Оригиналният ни барабанист Nosher беше хвърлен зад решетките. Това, което сториха с него, беше извратено. Ние ще се борим с извергите до края на вечността.

..Как се срещнахте с новия барабанист Nipper? Кажете ни три неща за него, които никой освен вас двамата не знае.
Fat Bob: Nipper бе открит да диша лепило в мъжките тоалетни на Кингс Крос. Спасихме го от живот, който щеше да го очука по най-бруталния начин. А трите неизвестни факта са: 1). Има 16 деца от 12 различни жени в Дънди 2) Никога през живота си не е опитвал зеленчук 3) Веднъж го спипахме да си лафи с една полицайка.
Johnny Takeaway: Nipper движеше с една банда шотландски задръстеняци, UNION JOCK – излезнахме на по бира и след като Nosher умря, той ни помогна да продължим с групата.

..Имате лайв албум, издаден от Damaged Goods, нали? Как се вмъкна той в плановете ви по онова време? Как бихте описали типичния HARD SKIN лайв?
Fat Bob:Ако си заслужаваш усилията, винаги издаваш лайв албум. Ние го издадохме само за да се похвалим и за да видите, че сме еднакво добри както в студиото, така и на сцената. Типичното HARD SKIN шоу събира над хиляда човека на едно място.

..В какво отношение вторият ви албум е по-добър от първия?
Fat Bob: И вторият като първия е достатъчно морално упаднал, така че са на едно ниво. Johnny Takeaway: А така, то си го пише в заглавието, тъпако – Same meat with different gravy!

..Искам да поговорим по-конкретно за някои от песните ви. Като например Still Fighting Thatcher. Като се има предвид, че HARD SKIN не са сбирщина анархисти, а тая песен си е баш анти-Тори. Това означава, че сте се превърнали в някакви нео-лейбъристи. Я обяснете малко въпроса за политиката. Някои от песните ви могат да минат за производство на Торите!! А какво смятате за БНП (бел.пр.: British National Party)?
Fat Bob: Леко се пообърках малко, щото една отрепка ми каза, че Маргарет Тачър вече не била на власт, та песента ни става излишна. В нея не се пее за търсене на работа. Тя е нещо като песента на CHELSEA „The Right To Work“, само че в смисъла на правото да не се работи. Ние не залитаме по никоя политическа партия, освен ако не се направи нова партия на мързеливите копелета като нас. Естествено сме против BNP – шибани изроди!
Johnny Takeaway: За какво, да те вземат мътните, ми говориш?! Слушай внимателно: ние сме срещу всеки копелдак, който пречи на децата да се посмеят и да побъбрят на спокойствие. ВСИЧКИ имат право да преживеят тези неща. А нещастниците от горе са очевидно мизерници и ние сме срещу тях. А BNP са най-големите лайнари от всички. Да го духат. Разделението между хората не е решението. И никога не е било. Пълни глупости.

..Make My Tea и She’s A Right Sort, плюс части от други песни („See a fucking lady in the fucking nude, Tell her by her tits, tell her by her pubes“ – Skinhead), биха могли да се изтълкуват като възмутителен сексизъм. Виждате ли нещо добро в сексизма като цяло, или само негативи?
Fat Bob: Сексизъм – за пръв път чувам, че ни обвиняват в такова нещо. Песните, които спомена, са любовни песни за всички точни женички, с които сме били някога. Сексизмът е извратена работа и ние не го одобряваме.
Johnny Takeaway: Ние сме първата група, направила песни за момичета. Те са най-добрите. Ние ги обичаме (песните, де). Не е ли очевидно? Текстовете са забавни, дори гениални!
..Често ви обвиняват в това, че HARD SKIN е въплъщение на хипер-мачо националистическия излишък в модерния Ой!. Какво ще кажете за това?
Fat Bob: К’во?! Братле, к’ви ги дрънкаш, бе? Мачо и националистически – май искаше да кажеш секси и горди с Gipsy Hill.
Johnny Takeaway: Ами, да. Ебал ли съм му майката, ние се гордеем с простащината си и с родното си място.
..Предполагам,че сте фенове на Милуол? Защо ТОЧНО Милуол? Те никога няма да спечелят нищо! Защо не подкрепяте истински лондонски тим, като Челси, Арсенал – дори Уест Хем, като последните са отборът на REJECTS? Освен това, когато Милуол играха в родния ми град Ипсуич, повечето им фенове бяха забелязани да пият джин с тоник по баровете, вместо да крещят на стадиона.
Fat Bob: Милуол е местният ни тим. Базата му се намира на десет минути с влака от нас. Той е отбор с традиции и достатъчно гордост. Челси са продажни богаташки копелета, чиито фенове ги подкрепят за по три години, Арсенал са френският национален отбор под прикритие – не, мерси, а Уест Хем имат нужда единствено от много здрав бой. Относно лъжите ти за феновете на Милуол – т’ва не е истина, понеже центърът на Ипсуич беше изпразнен заради повсеместния страх от Лъвовете.
Johnny Takeaway: Грешно ти е инфото, пич. Лъвовете ще спечелят все нещо все някога – запомни ми думите.

..Песните ви често говорят за това колко сте корави и как бихте се справили с всичко и всички, нали така? Също така възхвалявате и уменията си на любовници. Не мислите ли, че бихте набрали повече мадами, ако си направите прическа тип Рамоунс? Всеизвестно е, че дългокосите пънкове са по-атракивни от бръснатите глави. Хахаха!
Fat Bob: Гаджетата обичат лошите момчета, а скинхедс са лоши момчета. Колко процента от затворниците са с дълги коси, а? Нула. Миналата седмица правих секс цели шест пъти. Яд ли ви е?.
Johnny Takeaway: Дългокос пънк? Дългокос малоумник, по-скоро! Обръсни си главата и се хвани като общ работник или шофьор на камион – тогава вече жените са ти в кърпа вързани.

..И така – да преминем на локално ниво – какво му е тооооолкова хубавото на Sarf London(бел.прев. “Sarf ” е грубо казано начинът, по който хората от Южната част на града изговарят “South”)? Ако трябваше да опишете Южен Лондон с едно изречение, какво би било то? А, и кое е най-скапаното нещо в тази част на града?
Fat Bob: Saaaaaaaaaaaarf London е велик, просто ‘щото е…а сега се разкарай!!! Южен Лондон е Мястото.

..Като горди лондончани, би трябвало да сте и силно патриотични, нали така? Предполагам, че сте и роялисти – навъртате ли се около Бъкингам?
Fat Bob: Кралското семейство са боклуци, с изключение на Лейди Даяна.

..Мислите ли, че Ой-ят се превръща в античен и прашен пънк рок? Особено сега, с разделението на леви, десни, прави, криви….
Fat Bob: Ой!-ят е остарял отдавна, но групи като LYNARD SKINHEAD, THE DOWN AND OUTS (бел.пр. – тези са много яки!) и OI DIVISION са тук, за да го спасят. Става дума за мелодии, расова търпимост, бира, приказки и забавление, също и за начин на обличане, за политическо осъзнаване и отстояване на позициите и защитаване на истината… иначе партийните лайна – не на нас..
Johnny Takeaway: Много от скиновете са аполитични, което понякога означава, че го казват, само за да се отърват от отговорност. Очевидно е! И все пак не винаги е така..

..Значи, ще се наложи да чакаме още осем години до следващата тава? И изобщо вие имате ли планове за някакъв прогрес? Може ли да очакваме нещо по-различно, като рок-саунда на COCKNEY REJECTS или ню-уейв проекта на BLITZ? Може би все пак ще последвате съвета ми и ще тръгнете по глам-пънк-рок пътя на NEW YORK DOLLS? Ще видим ли Johnny Takeaway (с инициали като на Johnny Thunders!) с лакирани в черно нокти и с червено червило?
Fat Bob: Следващият албум ще дойде по-бързо, спокойно. Със сигурност няма да е хеви метъл. Отново ще става дума за пиене и скинхедс. Ще бъде поредният шедьовър.
Johnny Takeaway: Абе я си *//=№&**&%$%/+ !!!!

..Искате ли да добавите нещо? Да дадете имейл, телефон, линк за връзка?
Fat Bob: Не ни пишете, и без това няма да получите отговор.
Johnny Takeaway: Не. Оставете ме на мира най-сетне. Защо изобщо не избрахте да разпитвате Nipper вместо мен?!

Интервюто е взето от http://www.scannerzine.com/ и е не е съвсем ново.

Както знаете (може и някои да не знаят все още, но ето сега ще узнаят), от шест седмици насам всеки петък от всяка седмица на всеки месец, на ска/реге и рокстеди феновете се предоставя страхотната възможност да слушат любимата си музика по българското онлайн I hate Mondays Radio.
Радиото заема малка част от музикалното интернет пространство и има много слушатели от цялата страна. Всъщност никой не ми е плащал да ги пиша тея неща, така че викам да спра с измислената статистика Иначе това е единственото по рода си радио у нас и това ние дължим на един-единствен човек и той се казва Владо. А екипът му от ентусиасти продължава се разраства
Но да си дойдем на думата: Dopotamix Sound Pista (не знам защо, ама водещите постоянно бъркат заглавието – то не беше Dopomatix , то не беше System ) е едно наистина невероятно музикално предаване. В повечето случаи двамата водещи – Синхронизатор Санди и Синхронизатор Тони – си имат две отделни плейлисти, а също така всеки епизод си има тематична посветеност. Наред с готината музика, всеки, който слуша, може да научи и много нови и интересни неща за изпълнителите или песните, които се пускат в ефира на предаването.
Мога да се подмажа допълнително на екипа, като кажа, че и чувтсвото за хумор е на ниво, а също и че водещите имат страашно сексапилни гласове!, но понеже – пак повтарям – не ми плащат и стотинка за ролята ми на пи ар, няма да го направя
Иначе в цялата система няма слабо място. Само дето малко ни лъжат нас, честните и почтени слушатели. Също така почти никакво внимание на женските вокали, ама то като им се натяква и им се опява постоянно, се сещат и за тях Освен това ако искате да чуете оригинален поздрав с някое парче – при тях е мястото. И това вече не е бъзик:)
Забравих да попитам откога момчетата са се готвили да осъществят тоя проект, ама то това не е важното в случая. Обаче усилията на всички запознати да разпространяват и омагьосват със знанията си, си вършат работата чудесно.
Dopotamix Sound Pista е ултимативното начало на петъчната вечер, така да знаете
Плюс това водещите са и добри психолози и дават добри съвети, хахаха
Като цяло това исках да кажа, ако сте изпуснали някой брой на предаването, можете да си набавите записа директо от шефовете.

Eто и официалното му представяне:
”Dopotamix Sound Pista” will browse every week through the huge musical archives of Jamaica from the ’60s and ’70s of the past century and will keep track of everything note worthy happening in the world of ska, rocksteady and the reggae music nowadays.You can listen to “Dopotamix Sound Pista” every Friday from 18 to 20h Bulgarian time on I Hate Mondays Radio.

П.С. За финал бих искала да обявя, че в Dopotamix Sound Pista музиката има смисъл. Наздраве!

http://www.myspace.com/dopotamix

Слушайте Алтън Елис и се радвайте на любовта и на живота, защото никой никога не може да знае какво точно ще му се случи на следващия ден.

„Better get ready – come do the rocksteady, you got to do this new dance….“

В общи линии това беше основното, което исках да споделя, а вие слушайте групите и после ми кажете дали не съм права в твърдението си, че жените го можем най-добре. Не само правенето и консумирането, ами и играенето на четворка белот.
Впрочем изключила съм от списъка стрийт пънк бандите Devotchkas и Deadline, тъй като те са маалко по-различен тип от това, което исках да представя тук.

Първите стъпки били направени, но всичко ставало твърде хаотично. Затова момчетата решили да следват последователен план, първата точка от който гласяла: „Да се намери свестен барабанист!”. Така, след дълго и внимателно проучване, в екипа попаднал нервакът Gregor. Тримата се опитали да докарат няколко кавър версии, които обаче придобили прекалено голямо количество собствено звучене. Бързо били усвоени 4-5 парчета, а ентусиастите не искали в никакъв случай да отказват на хората удоволствието да слушат майсторските им изпълнения. Така репетиционната се превърнала в звукозаписно студио, където на бял свят се появил DER RABAUKEN ERSTER STREICH. Това се случило през далечната 1992. Една касетка с божествени звуци и четвърта ръка качество. Свирачите били изключително горди и доволни от себе си и очевидно именно високото им самочувствие станало причина за любовната им афера с компанията Dim Records. Веднага последвал договор за албум.

Пари, злато, безгрижен живот, жени, бири, печени гълъби, реки от шоколад…всичко това било тяхно, в ръцете им и навсякъде пред очите им. Но тези богатства не били безплатни. След известно време на усилен труд, настъпило времето за първия поход на открито –за първия концерт! Публиката се състояла от тълпа бръснати и късо подстригани рицари, които яли, пили и се веселили, докато и последната бутилка бира не била изпита. Година след това тримата музиканти най-сетне успели да запишат пълнометражен албум. През 1993 на пазара бил пуснат дебютът им WARTE, WARTE NUR 1 WEILCHEN…с помощта на Dim Records. Ненадейно след един следващ лайф с BOOTS & BRACES обаче, барабанистът Gregor бил омагьосан и повече не бил видян. Какво оставало на двамата братя? Да му намерят заместник, разбира се! Името на героя било героично – Oli.. За пръв път той бил чут да свири по балните зали в сингъла WELTMEISTER DEUTSCHLAND. Така неусетно през 1995 започнали записите на ALL DIE JAHRE…, който излязъл на следващата година, отново под патронажа на Dim Records. Най-сетне дошъл моментът за първия кръстоносен поход, обхващащ Австрия и Белгия на фестивалите LIVE & LOUD. Смелите рицари делили една сцена с изключителните групи SECTION 5 и THE PRIDE, както и с PANZERKNACKER и други по-дребни звездици.

Постепенно в живота на групата настъпило тъй дългоочакваното спокойствие. Тримата трябвало да се откажат от репетиционната си. За щастие това не попречило на бойците да запишат HEY, MEIN FREUND! през 1999, този път с подкрепата на Oi-hammer Records. Единственото, на което тримата Rabauken се надявали, било да продължават да радват хората с музиката си. Приключенията им приключили, когато през 2003 Oli, а в началото на 2008 и Mario напуснали царството…

Ето и едно старо колкото света интервю от времето, в което огнедишащите дракони все още не били измрели – юни 2001, с историографите от oi!vision.de:

O.V: Здрасти, Bernd. Ти си китарист и вокалист на Rabauken. Разкажи нещо от историята на групата и за впечатленията, които тя е развила във времето.

B: Оо, ами…знаете, обичайното – борба с политическите дрънканици, иначе концертите са нашето удоволствие… O.V: Всеизвестно е, че ти освен в Rabauken свириш и на барабани във Verlorene Jungs. Как стана така? B: Искахме да направим тениски на Rabauken, но нямахме подходящ мотив. Подсказа ми го обаче Zoni (Peter, в настоящата 2008 екс-вокалист на Verlorene Jungs). Той е отличен художник и по този начин се запознахме. Един ден той ми се обади и ме попита дали бих свирил на барабани. И понеже музиката е моят живот, а и съм учил това, се съгласих на мига.

O.V: Кога и как се формира твоят музикален вкус? Кои банди повлияха на мирогледа ти?

В:Започна се по времето, когато аз самият започнах да нервирам и да притеснявам родителите си с хулиганските си прояви. Те бяха твърде заети да ме цивилизоват сами, затова ме изпратиха в музикално училище. Аз си имам известен талант, затова започнах да свиря на барабани. Естествено, направих си ученическа група (BLUE WATER CREEK). Правихме кавъри на Бийтълс. Бях на 13-14 години. Направихме няколко концерта…после се разделихме и отново като барабанист преминах в една пънк група. Името й вече не помня. Веднъж свирихме в аулата на училището. Повечето хора си тръгнаха, но все пак имаше желаещи за пого. Кийбордистът ни свиреше напълно пиян. Веднага след концерта прекратихме този ад. По това време с брат ми Mario се запалихме по идеята да творим заедно. От някъде изнамерихме Gregor и така направихме RABAUKEN. Иначе вдъхновението си черпя от групи като PETER & THE TEST TUBE BABIES, TOY DOLLS, 4 SKINS, COCKNEY REJECTS, BUSINESS, STIFF LITTLE FINGERS, MADNESS ….. ONKELZ, TOTE HOSEN и т.н. и т.н.

O.V: Да поговорим за функциите в бандата. Кой пише текстовете и въобще как протича подготовката за албумите?

В: За първия албум аз и Mario съчинихме текстовете, за All die Jahre и Weltmeister получихме помощ от Ludi и Uhl (Dim Recоrds), а за Неy, mein Freund отговорност носи Zoni от VJ. Принос има и Oli като например 1000 gute Gründe, която обаче стана (макар и леко коригирана) притежание на VJ, тъй като Mario не й се кефеше особено. Музиката е 99% мое дело.От време на време Mario ражда по някоя добра идея, а Oli също се чувства длъжен да сподели вижданията си по въпроса, като например кийборда в Korruption. В момента, в който на някого му хрумне нещо, то се изпълнява. Всъщност ние първо правим музиката и едва след това текстовете.

O.V:Вашият албум Warte, warte nur ein Weilchen… съдържа една песен, която предизвика доста негативни реакции. Срещу какви предразсъдъци и проблеми ви се налага да се борите и какво смятате за всичко това?

В:Ами..не че е трудно да се досетите: наричат ни крайно дясна банда (бел.пр: хаха, очевидно някой все пак ще си остане с главата на раменете!! ), а за това причини няма. За някои хора Unser Vaterland обаче е някакво неоспоримо доказателство в подкрепа на това безумно твърдение. Това е патриотична песен. Нищо повече, нито по-малко. Изобщо не бях планирал подобно отношение, докато обработвахме текста. Освен това принципно Dim Records не са сред любимците на левите. Така че често се налага да сме ясни в позициите си и смятам, че това сме постигнали в парчето Revolution. Който ни познава, знае – “wir machen Musik und keine Politik!!!”

O.V.: Защо сменихте лейбъла? В: Защото искахме да опитаме нещо ново. O.V: Какво мислиш за немската Ой! скинхед сцена?

В: Хм, всичко се политизира прекалено много. Хората, с които движа, плюят на политиката и поставят на първо място личността. Скинхедс са разделени на десетки лагери…въпреки това имам множество контакти с хора от типа „way of life“.

…през юни 1995 трима младежи решават да си направят група. Това са Puncc (вокали, китара), Pitch (барабани)и братовчедът на Puncc, Joe.L (бас). Името на проекта първоначално е RIOT (година по-късно се променя на CLOCKWORK RIOT). Първият лайф е в местния младежки клуб през 1996. Първата записана песен пък се нарича No brain. През 1997 към екипа се присъединява нов басист, Lirarґn, така че Joe.L става ритъм китарист. Това обаче не трае дълго. През август същата година последният напуска, за да се отдаде на хеви метъла. На негово място пристига един пич на име Ford. В този си състав бандата записва демо касета през ноември, наречена Accused.

След няколко месеца е подписан и договор с немската компания Dim records.
Дебютната тава се появява септември 1998. През октомври към момчетата се присъединява басистът Dalle, свирил до този момент в Simnel cake, поп-пънк банда, за която Pitch е пял преди.
През август 1999 е планувано участие в Ой! феста, който се провежда в Швеция, но медиите разкритикуват събитието, нервите на Ford не издържат и той напуска. Да се намери негов заместник се оказва невъзможно и участието на феста се проваля. Друг голям провал е съвместният концерт с Condemned 84 в Германия, който също не се състои (поради някакви странни причини, за които никой не казва нищо и никъде нищо не пише)…

Естествено, лошите неща идват по много и в комплект. През април 2000 Dalle офейква. По същото време групата е изритана от репетиционното студио. Без басист, без място за свирене. Pitch и Puncc (не знам т’ва как би трябвало да се чете освен като „Пич и Пънк”, хаха!) се опитват да запазят бандата, пишейки нови песни. Накрая успяват да намерят басист – Svulf, брат на близък техен приятел, свирил в няколко местни метъл и пънк групи. На следващата година е намерена нова репетиционна, собственост на Combat studios. Веднага са записани четири нови парчета (които по-късно се появяват под формата на „Our unity is our strength“ Ep). След това момчетата решават да се позанимаят малко със страничните си проекти, тъй като всички свирят и на други места. Battle scarred, противно на слуховете обаче, не се разделят. Доказателство за това са непрестанно изникващите сякаш от нищото нови идеи. Също така е набран нов ритъм китарист, Tresket, колега на Puncc от бандата BOVVER BRIGADE.
През септември 2003 настъпва моментът за първия лайф от 1997 насам. Мястото, разбира се, е родната Швеция. За беда няколко дни преди събитието Tresket пада покосен от настинка и Pitch се вижда принуден да отмени концерта. Отнейде обаче се появява някой си Jocke, който запълва дупката, и концерт все пак има.

Януари 2004 Battle scarred се завръщат в студиото, за да запишат 6 нови песни за сплита Lost in battle с UNIT LOST (който после става седеминчов). Обаче Pitch не се появява на записите. Така Puncc отива на барабаните. Получава се ситуацията „сбогом, Pitch, здрасти, Jocke”. Междувременно Tresket се връща обратно към BOVVER BRIGADE. Така Pontan, поредният добър приятел, заема неговото място..
Обновеният състав участва на един фестивал през 2004, след което стартира записите на нов албум. Няколко месеца по-късно на бял свят излизат четиринайсет песни под общото заглавие Oi! Oi! music, football & beer. Също така факт става и договорът за записването на Our unity is our strength EP.
Май 2005 Батъл Скаррд се превръща в бойно поле и Svulf получава един здрав кубинков ритник. Sterre е нарочен за негов заместник, с негова помощ е записано второ участие във фестивала от миналата година, веднага последван от концерт в Белгия. За съжаление точно след това Jocke обявява своето напускане, тъй като не можел да смогва със задълженията си на байкър и музикант в групата PITBULLFARM. Оригиналният барабанист на шведите, Pitch, се завръща.
През 2006 е записан третият студиен албум, Thunder and lightning. Същата съдба последва и сплита с немците от KAMPFZONE, издаден от Dim records. Неволите обаче не престават – точно преди записването на нов диск Sterre също решава да се махне. Така Bisson ( Forbidden rage ) скача на баса.

http://www.myspace.com/battlescarredsweden

Първа в списъка е последният писък на модата (при мен) –

The Real Jamaica Ska

Ух, скъсах го това гадже от слушане. И как не? После се светнах, че ТРЯБВА да си дръпна и Lord Creator, да ви кажа, не знам как сте с възбудата, но при мен наистина става лесно, та този успя да ме омае с най-силното си оръжие – музиката. Но стига празни приказки. Тук са събрани светила!
Като се почне от Jimmy Cliff. Ми той знае как да влиза под кожата и да се пуска по венозните пътища. Легенда, наистина! Лицето на rude boy културата (аз впрочем още не съм гледала The harder they come). Ska all over the world какво усещане може да остави – усмихваш се и се кефиш на яката музика, това е всичко, цялата философия на живота, приятел.
Моят човек Lord Creator просто разбива! Адски любим ми е! Слава Богу, тук няма нито една от по-сълзливите му песни. Ако ме види, докато ги слушам тях, човек ще си каже, че някой ме е напръскал в очите с газ или с някакви капки за нос с изтекъл срок. Цивря си като едното нищо. Но все пак танцувалните му парчета нямат равни.
Winston Samuel се представя достойно сред тази велика конкуренция. Май жена му се казва Angela, ако изобщо е женен. Те така правят – посвещават ти песен и после те зарязват като парцал. Или аз нещо се вманиачавам….
О-о-о, Techniques! Тези хора…знаете си. Избива ме на рев като се сетя и за тях. Впрочем песните им тук са супер веселяшки, едни от най-добрите им (имат далеч по-лоши ми е мисълта).
И накрая – the Charmers. Очарователни, както винаги! Това е група с история, една от първите, една от най-забележителните и една от онези, които носят най-много живец у себе си.

Следва едно произведение на Treasure Isle – да, тия хора ме спечелиха с Moonwalk и ще си ги поддържам до последно. Интересното е, че нямам нищо друго тяхно от периода, освен

Carry Go Bring Come – Treasure Island Mod Ska Anthems 1960-1966

Наистина велико сборище от велики изпълнители. Емблематични, без които ска нямаше да има или поне 100% нямаше да е същата. Че кой си представя ска без Baba Brooks, без Tommy McCook, Skatalites, Laurel Aitken, Don Drummond??? НИКОЙ.
Компилацията започва с Baba Brooks, а надолу се точат още четири техни песни. Първокласни инструментали, да се знае за следващия път. И все пак най-любимите ми липсват. След това за съвсем кратко (х2) наминават Justin Hinds & the Dominoes – слабост са ми открай време. Е, ок, от вчера, абе изобщо – от времето, в което съм тук. За мен е цяла вечност, за някои е един ден. По въпроса за Хиндс (или Хайндс, кой знае) няма две мнения, а Over the river си е от най-старите шлагери. Carry go, bring home пък е кръстникът на компилацията, така че сами си правете изводите. Или си ги преговорете, ако сте си ги направили отдавна.
Skatalites се появяват в няколко комплекта – самостоятелно, с Tommy McCook и с Don Drummond. Наистина – неповторими. НЯМА втори като тях. Всички ги обичат, всички ги посочват като основен източник на вдъхновение, всички им се радват. Ама разбира се, просто си пуснете Yard broom и се размажете на стола/леглото/пода от кеф.
Eric Monty Morris пък ще ви съвземе и разбуди. Страшен е! Голям веселяк с една дума. От ония, дето виждат в музиката начин да разтоварят и да се отърсят от всякаквите гадости на дансинга. Има и приятен глас, абе въобще – готин тип.
Добрите стари алкохолици също имат желязно представителство – Ronald Alphonso (Blackberry brandy) и Laurel Aitken (More Whiskey). Лелее, к’во да си говорим изобщо?! Намеси ли се Laurel Aitken става опасно.
А и самият Duke Reid, този дух-бродник, тази жажда за ска, въплътена в плът и кръв в Duke Reid’s group, пуска малко аванси на публиката с „Бисквитките на Дюк”.Палавник.
Същото се отнася и за Stranger Cole – това момче – няма такъв. Убедена съм. Който ми посочи подобен тип, ще го черпя и то безплатно. Хора, един от любимите ми музиканти, ще знаете. Така че за финал, за десерт си оставих дуета му с Patsy (те двамата са един от любимите ми дуети, даже май най-любимият) – Yeah, yeah baby. Тази песен специално съм я слушала доста пъти над допустимото, адски й се кефя и въобще не ми е омръзнала.

Номер три е

Ska Va Voom

въпреки че въобще не знам и не схващам смисъла на заглавието. Също доста любима компилацийка! И, понеже обичам логическия вървеж на нещата, почваме с дует. Delroy (Wilson) & Paulette (Williams). Мда, две звезди от небосклона на сканкващите музиканти. Викат Dance the Ska, хората, и ние ще денсваме ска, колко му е.
И после изневиделица цъфва самият Lord Creator. С Rhythm & Blues. От танцувалните му е, споко. Няма да се реве.
Впрочем и тук имаме един главен герой, този път не е John, a Charlie – Rude boy Charlie на Charlie Organ-някой си. Доста добър инструментал, на мен ми харесва заради по-особеното си наситено звучене и въобще не ме питайте какво имам предвид с това. Аз си знам. За жалост.
И все пак личният ми поздрав от компилацията е You’re too bad на Jackie Opal. Не, честно, една от най-добрите песни в стила. Наистина, много ми е любима, ощастливява ме повече дори от образа на сексистката свиня John (знам, че е такъв!). Горещо препоръчвам.
Другата ми прелюбима песен е Artibella на дуета Stranger & Ken. Ревност, ревност!! Адски готина песен и плюс това има смисъл в нея, и то доста. “Artibella, I saw you with the fella’(….)you told me, that you loved me, and there was no one above me”, придружено от шум от патрони и пищящи трупове. Много я обичам тая песен, адски зареждаща е.
Разбира се, Skatalites пак са окупирали доста места. Добри, както винаги (само не ми е ясно защо си кръщават песните, както ги кръщават….идиотско е).
Също така съм доста радостна да обявя, че много от включените тук песни са на Lee Perry & the Wailers. Wailers са ми много любима банда. Нямат ни една слаба песен, всичките ми харесват и въобще доста са харизматични. Ако трябва да изготвям класация , те ще влязат в нея някъде между места номер 10 и 15. Големи отличници са.
Същото се отнася и за легендарните Gaylads. Кофтито на тия дълги постове е, че прекалено бързо ми свършват думите и почвам да се повтарям. Та, Gaylads са просто един своеобразен рокстеди връх, така че…Lady with the red dress е наистина разтапяща.

Продължаваме напред. Азбучният ред не свършва, мамка му.

Street Corner – Ska Classics and Original Rude Boy Sound

От тук, уверявам ви, няма песен, която да не ми харесва. Впрочем сега като преглеждах списъка се сетих, че Val Bennett от тук ми стана галеник. Все едно.
Откриваме фестивала с Baba Brooks, и как иначе. Watermelon man ska направо разбива, наистина е много яко парче, може би едно от любимите ми на групата. И все пак техният №1 за мен си остава Independence Ska. Е, няма такава! Убийте ме, ама просто НЯМА!
После идва Derrick Morgan, блестящ както винаги. Blazing fire – 10/10. Ей го и мистър Harriott, с танцувалната The Jerk, много захарна, много лепнеща, подигравателна, посветена на жените. Затова и я обичам.
Skatalites са с една от най-добрите си песни, която кръщава и компилацията – Street Corner. Нещо се разсеях и покрай тях забравих да кажа най-важното – Desmond Dekker! Класа си е човекът, няма как. И мой личен любимец, с някои малки изключения.
Също така искам да отлича Lynn Taitt & the Comets. Може би една от най-добрите банди по рода си. А и Lynn си е звезда, ставало е вече дума за неговите постижения и приноси. В този смисъл препоръчвам Storm Warning. Впрочем Thunderball на Tommy & the Supersonics е песен от същия калибър, така че….чувствайте се поканени.
Don Drummond пак е тук, и от него отърване няма. Излишно е да му правя четки по десет пъти на пост, нали?
За добрия стар Laurel Aitken обаче ще направя компромис. Пак пее за пиячка, как да не се зарадваш, докато затваряш очи и си представяш бара с цялото това уиски на лавиците отзад. (Hey) Bartender си е направо произведение на изкуството. За истински ценители.

Monkey Ska – 20 Classic Ska Tracks From The Sixties [Trojan]

Е, тук Mr. Harriott определено ме опровергава, и то доста недвусмислено. Monkey Ska е ШЕДЬОВЪР! Много ми е любима, супер весела и сладка е (м-да, наистина мога да скапя всяка една готина песен с приказките си). Просто жестока.
Следват The Dreamlеttes, знаем си ги от Reggae Sisters box set. Можеха да сменят репертоара не за друго, а просто щото аз не знам да имат други песни. А са страхотни, както казах в по-предния пост.
Трябваше обаче да почна с една от любимите си групи изобщо – The Silvertones. Вярно, не става дума за лигавене и потоци от сълзи, но True Confession си е велика!
Baba Brooks правят един адски силен Jam session, много добър. Lynn Taitt & the Comets записват поредния отличен с Tender loving care, а Tommy & the Supersonics не остават по-назад с Out of space. По принцип аз не съм особен фен на инструменталите, без които музиката би изглеждала направо осакатена, но тези са наистина добри (по тази причина Скаталайтс ги обичам предимно (и най-много) в комплект с Laurel Aitken). Lee Perry и той е тук, песента му е добра, определено. Една такава….доверена. Впрочем няма начин да пропусна моите Techniques! I’m so in love with you не ми е от любимите, щото вокалите са ужасяващи. Беквокалите са перфектни, но точно тук Slim Smith доста ме дразни, даже ме вбесява. Текстът обаче си е перфектен. Включена е още една звезда – Clancy Eccles. И един симпатичен дует, наречен Paradise – едно от най-добрите неща в компилацията – на Roy Shirley & Ken Boothe. Последният си го знаем – винаги оригинален, винаги стилен..какво повече. И все пак моят фаворит от тук е Girl next door на The blues benders. Страшна е!

Ska-Au-Go-Go

Компилация, изцяло посветена на Wailers, Skatalites и Soul Brothers + някой и друг лийд вокалист. Има някои безспорно добри попадения, като цяло не е от албумите, които заслужват кой знае какво внимание поради тяхното супер специално съдържание, а и – дали защото не е чак толкова известна или просто по нещастно стечение на обстоятелствата – не ми е от любимите, в смисъл не си я пускам често. И все пак трябва да отбележа например Shame and Scandal (песничката, на която Madness правят адски готин кавър), в изпълнение и на трите групи, които изброих в началото. Наистина е топ песен. Също така Soulettes със Skatalites/Soul brothers – Hey, Senorita – доста е екзотична! Абе като цяло не е лош албумът, но в сравнение с останалите нещо като че ли не му е наред. И май точната дума е РАЗНООБРАЗИЕ. Но Ska-au-go-go е песен, та дрънка. Инструментал, де. Истината е, че Skatalites ме изнервят. Аз съм любител на думите, човек на словото, дето се вика. Така че:

Studio One Ska

Това е вече приказка. Studio One са много добри. Даже по – ме кефят от Троджън. Ако знаете само тяхната Rude boy колекция каква е! За Lovers да не говорим.
Тук отново срещаме все познати лица. Но Jackie Mittoo прави блестящо откриване на компилацията с El bang bang. Заради пианото ще да е…. После идва оная мръсница Artibella, ако си я спомняте. Разликата е, че в случая записът е дооста по-качествен. И, разбира се, Put it on на Wailers! За къде без нея? Много добра, изключителна песен. Естествено – Skatalites – странно, но днес (когато завършвам поста си от вчера) ги мразя повече….затова е добре, дори отлично, че котаракът Joe Higgs, да ме прощава за израза, ще ме развесели малко – (I’m the)Song my enemies sing е едно от най-добрите неща в компилацията. Същото мога да кажа и за Delroy Wilson. Едно от първите имена, които научих. Защото той си Е име. Ethiopians take-ват over, Maytals Marching on-ват….а накрая идва и дуетчето Andy & Joey -сYou’re wоndering now. Останалото в компилацията са само инструментали. Поздравче с Look away Ska!

И за финал – черешката на тортата:

[blue beat][1965] Pain in my belly – National Ska

С една дума – прекрасна! Чудесна, почти съвършена. Една от любимите ми! Тук всички са се справили блестящо. И как иначе, след като става дума за самия Prince Buster – този човек, който си е едно направо полу-божество. Да не говорим, че има страшен глас, чак мед ми капе от сърцето като го слушам. А Eric ‘Monty” Morris просто размазва със своята Those teardrops. Да не говорим за Maytals и I love you so и He’s real (поня последната – една от първите песни, даже си спомням как я слушах след един няколкочасов урок – по онова време бях наистина скапана и мразех света.Сега съм си окей, но пак го мразя…), която си е направо една от най-добрите им песни. Поне според мен, де. Дори Tommy McCook хич не се е изложил със своя инструментал Cast your faith to the wind. Иначе специалният ми поздрав от тук е Have mercy, на Принца. Наистина, много, много хубава.

Това е всичко. Накрая адски много се уморих и дори отегчих, честно. Доказателство за това са самите Skatalites – в началото ме кефеха много, после почнах да не им обръщам внимание, а накрая вече адски много ме дразнеха. Истината обаче е, че всичките компилации си заслужават. Разбира се, след като говорим за ска. Приятно слушане и да не забравите да се почерпите с по-специалните песнички.

Специален поздрав:

various artists – 02 – lonnies’ legends and the currents – look for another love

„Look for another love,
don’t let your heart be broken,
by words – badly spoken.
Look for another love -
someone to love you too,
someone, who will be true”

Много ми се иска да кажа, че изписах куп дивотии, които обаче ми звучат изумително логично.

THE END